Не на косата!

Отвреме-навреме ме прихващат и правя странни неща със себе си. Преди около половин година имах много неприятен период и за разтуха реших да лъсна по череп. Получих необходимия ефект. А косата ми се възстанови за месец и половина. Исках да повторя упражнението, но няма за кога, не се вълнувам много за предстоящия ми абитуриентски бал, но все пак не искам да съм като новобранец по снимките. Затова избрах компромисен вариант. Ето ме на снимки. Сега и преди. Без коса изглеждам по-възрастен. И по-странно. И все пак, както и да изглеждам, външия вид лъже и това е…

До София, че и назад…

Свърши малката ми екскурзия до София. Успях да си свърша повечето набелязани неща. Купих справочници, видях се с братовчеда, разгледах София и осъзнах къде искам да уча всъщност. За по-малко от 48 часа се натъпках с нови впечатления, видях нови неща, нови хора и осъзнах, че трябва да започна да мисля в по-големи мащаби. И стана така, че човекът, завърнал се на Централна гара в 12:40 на 14 март не беше човекът, който слезе там в 5:35 на 13 март. Защото слязох свит, леко поуплашен и мъничък. А се върнах изпълнен с амбиция и самочувствие, жаден за нови задачи и проблеми с които да се справям. София ми повлия добре, даже много добре. Нищо, че сега като се замисля сигурно ще изглеждам като селянче, дивящо се на големия град.

Първото интересно нещо в София беше ескалаторът на Централна гара. (мдаа, селски истории наистина ). Но ми беше много приятно да си стоя и да се возя нагоре. Технически прогрес, страшна работа. Последваха няколко скучни часа, едва не заспах в една пицария, после ходене до УНСС, пак кафенце и хайде към Софийски университет. Преди това имаше изпитание – аз и четири момичета по магазините из Студентски град. Как изтърпях и аз не знам, но свърши и това. И хайде на автобуса. 280. За малко да го изтървем, настигнахме го с тичане и тъкмо като се качихме се сетих, че сме в друг край на България и тук градския транспорт е по-така. Зададох на едното момиче въпроса: „Билети?“ на което ми беше отвърнато с едно „Билети?!“, т.е. да не говоря глупости. Тарикати ще сме значи. Да, ама още на следваща спирка ни смъкна контрола. Трима едрички, две глави над мен и три пъти по-широки, със сини елечета и документи и всичко по реда си. Защо сме нямали билети? Ха сега де… Резултатът от цялата история бе, че всеки си плати билетчето за нередовен пътник, което струваше колкото билета за връщане в Ямбол. Аз споменах нещо за Ямбол и опита ми досега, на което ми беше изплюто нещо в стил „Епа тука не е провинцията“. Че и нагли! Хубаво щях да ги наредя аз, но като ги погледнах пак колко са едри и ми стана жал за тях. Простих им, а ние си хванахме следващият автобус. И вече с билетчета.

Ето ни пред Софийски. Слизаме и ни помита тълпа. След минута-две успяхме да се намерим, но ми стана неприятно. Не съм свикнал с толкова хора и такъв трафик. Но ще трябва да свикна, нали искам поне 4-5 години да съм тук, за да се изуча… Важното е, че си свършихме работата тук, взехме справочници, че даже видяхме и държавния ни глава. (той бил височък…) После малко шматкане насам-натам, един вегетариански Таз в Тазбургер (много ми хареса там), „Чао!“ и хайде да се срещнем с братовчеда.

Престоят ми у тях, разговорите и неговите приятели ме оставиха като гръмнат.Чак ми се прииска да заживея у тях, нищо, че на къщата им предстои ремонт. Там има дух, витае нещо особено, заредено с положителна енергия. И до утре да пиша пак няма да мога да изкажа впечатленията, които ми останаха оттам. Очаквах да срещна интересни хора, но срещата надмина и най-смелите ми очаквания. Спирам тук, другото е лично. Може би след време ще опиша този дом все пак, кой знае?

На другия ден щях да пътувам, но преди обед така добрия ми братовчед ме изведе на разходка из София, показа ми някои от по-важните булеварди, както и по-забележителни сгради, които да използвам за ориентири. А аз се ядосвах, че нямам фотоапарат… Беше много приятно. Накрая трябваше да се тръгва, разделихме се, аз се натоварих на трамвай №12 и оттам на гарата. Другото е ясно.

И така, дойдох, видях, тръгнах си. Но ще се върна, защото искам да се върна, напук на шума, напук на трафика и другите простотии, искам от хаоса в София да започне истинският ми живот, защото хаосът съдържа всичкия външен потенциал, който ми е необходим. Друго не ми трябва.

Hello world!

Още едно начало за блога ми. Мислих, мислих (цели пет минути) и го прехвърлих на WordPress. Всъщност мислих повече, даже прочетох мнения „За/Против“, „WordPress или Blogger“ и така нататък. И бях привлечен от WordPress. Внесох публикациите от Blogger и ще продължавам тук, стария блог го изтрих, за да не заема излишно място и име И така, да ми е честит новият-стар блог, със здраве да си пиша в него

Успех

Успях да издържа двата дни без храна, чувствам се много добре заради това. Както очаквах, упражнението ми се отрази много благотворно. „Аз мога“. Малко са нещата, които звучат толкова приятно. Заредих се с още самочувствие, ще ми трябва. А от днес се водя вегетарианец. Това също е нещо ново и не много известно ми, но съм стигнал до момент в който просто няма как да не направя този избор, иначе няма да бъда себе си.
***
Довечера ще пътувам към София, направо нямам търпение да тръгна. Не съм пътувал от много време. А вече не ме свърта на едно място. Искам да хвана някой път, пък където ще да ме отведе. Но не може така. Имам си и задължения, задължения към самия мен. Вече съм направил изборите си за следващите няколко години, трябва да ги отстоявам, дори и пред мен самия. Казах!

Глад

Станаха 24 часа откакто не съм ял. Чувствам се доста добре, даже с приповдигнато самочуствие. Да си призная, не знам много-много какво правя, имам само предства. Малко знание. А малкото знание неизбежно се оказва опасно знание. Дано този път опасността е малка. В крайна сметка, какво толкова?
Не съм много навътре в практиката на говеенето. Нямам намерение да ходя на църква в сряда. Правя това само заради себе си. Правя го, защото искам да си докажа, че мога, че имам воля, че мога да вземам решения и мога да довеждам нещата до успешен край. Очаквам ударна доза самочувствие в сряда сутринта.
От друга страна, вкъщи стои една книга на Г.П.Малахов за гладуването. Мисля да попрочета и да последвам съветите за захранване. Така ще намаля максимално шанса да оплескам нещата.
Но всъщност не е кой знае какво. Гледам на това като на нещо нормално, нищо не се е променило неузнаваемо. Даже ми остава повече време за други неща Всичко си има своите плюсове, важното е да имаш око за тях.
А сега ще се приспя с „До СтрасТбург и назад“ на Христо Стоянов. Или поне си мисля, че ще се приспя, пак ще откарам до утре сутринта. Как пише този човек само… И книгите му се четат на екс. Какво по-хубаво от това?

Глупак

Не е особено трудно да се признаеш за глупак. Но повечето хора стигат само до там. Лесно е, казваш „аз съм глупав, не мога, не разбирам…“ и можеш да не се занимаваш повече с проблема, който те е подтикнал да си „признаеш“. Удобно оправдание. По-трудно е обаче да се признаеш за глупак и от признанието ти да тръгне нещо конструктивно. А аз се опитвам да правя точно това. Признавам, глупак съм, но не смятам винаги да бъда глупак или поне да съм такъв глупак. Има нещо особено, свързано с това признание. Когато някой се признае за глупак и види глупостите, които е извършил доста често го спохожда срам. А срама пречи. Срама кара хората да се оправдават. С търсенето на оправдания те само показват, че не се интересуват от осъзнаването и корекцията на грешките си, а само от образа си пред другите. За капак доста често се случва другите да ни приемат обясненията, с което само ни окуражават да продължаваме в същия дух. И така отново и отново.
Аз обаче се мисля за имунизиран против срама, нещо, което смятам за плюс. Е, понякога може да бъде и минус, но това са редки случаи в които човек също може да не се самонаказва със срам. И мога да кажа, че не че е срам за грешките и глупостите ми в миналото. Най-малкото срама ми няма да ми помогне с тях, нито ще ги изтрие. Пък и нищо не може да ги оправи там където са си. Единственото, което мога да направя е да открия причините за грешките си и да ги избягвам в бъдеще. А това няма да стане със срам, мрънкане и оправдания. А с трезв поглед и ясна мисъл. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

Днес се убедих, че никога не е късно да спреш с глупостите, които си вършил редовно в една и съща ситуация. Убедих се също, че не е непосилно да кажеш „извинявай“ и „благодаря“. Убедих се, че не мога да направя само нещата, които твърдо съм решил, че не мога. А това не е малко за мен, даже никак не е малко. Всяка подобна случка, в която реша да потърся решение на даден проблем, откривам го и в крайна сметка – действам, ме изпълва със самочувтвие и ме кара да продължавам нататък, към следващите препятствия. И след всяко прескочено такова ставам все по-висок и по-подготвен за по-високите препятствия.

През последните два месеца успях да прескоча доста от препятствията в главата ми. Добро начало, добра тренировка. Вече мога спокойно да се мъча с препятствията навън. И да продължавам да се опитвам да прескоча и себе си.

Защо?…

Хубав въпрос. Който в този случай продължава така. “Защо ми е блог?” Запитах се за това днес, докато четох тази публикация. Ако искам да продължа да си редя мисли тук (то като че ли кой знае колко съм писал…) ще е хубаво да си изредя смислени за мен причини. И така…

1) Реших да пиша най-вече заради себе си. Вярно, че имаше един момент “Йее, имам си блог и ще мога да чета какво хората мислят за нещата, за които мисля и аз”, но този момент мина. Все пак не съм раздал адреса на блога на мало и голямо, следователно не съм го направил само за да се похваля пред познати. Ако беше така щях да си направя MySpace :-). А и сега си мисля, че не е толкова важно изобщо някой да чете блога ми. Макар да ми се иска…
2) Привлича ме мисълта да мога да споделям мисли, дори и никой да не ги прочете никога (което е малко вероятно, аз съм попадал къде ли не из Мрежата, все някое заблудена душа ще се озове и тук). Смятам, че това трябва да е основната роля на Интернет — възможност за хората да споделят идеи. И възможност, поне за кратко, да са по-близко един до друг, нищо, че ги разделят стотици километри, кабели и потоци електрони…
3) Блогът, ако се пише искренно, е едно чудесно огледало, в което мога да се оглеждам, не че съм нарцисист. По същата причина си пиша и дневник. Изкушаваща е възможността да се върнеш назад, да прочетеш какво си правил, как си мислил, какво те е вълнувало и тревожело. И дали си това, което си искал да бъдеш след N количество време. Среща със самия себе си. Или машина на времето. Кой както го разбира.

Сещам се как, когато завършвахме 7 клас ни четоха неща, които сме писали в 5 клас на тема “какъв искам да стана…”. И ми беше много смешно да чуя (и да си спомня), че в 5 клас исках да ставам бизнесмен. В 7 клас вече бях решил да се занимавам с електроника и хардуер. А сега, в края на 12 клас, се подготвям за влизане в Софийски Университет, специалност “Компютърни науки”. Което е колкото близо, толкова и далеч от електрониката (софтуер му е майката). Чудя се дали след години, четейки това, ще съм нещо съвсем друго?

Та така. Ще си пиша, мое право е да пиша. Имам мозък, за да мисля, имам уста за да говоря, имам си и пръсти, за да чаткам по клавишите. Смятам да ги използвам. А дали ще се получи нещо хубаво — не знам. С времето тук ще се изпълни с публикации за GNU/Linux, програмиране, култура, музика, астрономия, интересни книги, интересни случки, мисли… Ако не се опитвам да се правя на невероятно оригинален, гениален, свеж и т.н. ще оставя частичка от мен в този блог. Всъщност, май искам точно това, може би точно това е смисълът на цялото упражнение за мен самия. Когато прочета това след време, ще съм по-наясно по въпроса.