Нужен
От всички неща, с които може да си осмисляш живота, това да си нужен някому е едно от най-неприятните за околните. Всъщност, повечето неща, с които се извиняваме за това, че сме тук, са именно това да си нужен на някого/нещо, маскирано под една или друга форма. Аз съм тук, за да се грижа за X. Аз съм тук, за да защитавам каузата Y (защото съм ѝ нужен). Аз съм тук, защото… В крайна сметка какво бихме били без тези неща? „ОКАЯНИ ГЪЛТАЧИ НА ХРАНА“, казва Смърт в „Музика на душата“. Ужасно, нал’ тъй? Жалък, кратък животец, прошарен с незначителни събития, които мислим за много значими. Как да не се изкушиш да му потърсиш смисъл. Да го оправдаеш. А най-добре се усеща значимостта ти, ако си важен за някого (или нещо). Тогава ти самия ставаш Някой. Едва тогава започваш да усещаш себе си.
Но веднъж тръгнеш ли по този път, ставаш жалък наркоман, натрапващ се на куцо и сакато. Защото повярваш ли, че си важен, трябва да поддържаш нивото. Когато се окаже, че може би всъщност не си бил необходим, просто си намираш обект, който смяташ, че изпитва необходимост от теб. Не намериш ли, става лошо. Но почти винаги се намира. Най малкото, можеш да си вземеш куче. На него поне наистина можеш да се окажеш необходим. Ала хората не са кучета.
Срещали ли сте такъв човек? Който наистина да си вярва, че ви е необходим и няма да можете да живеете като нормален човек без него? И на всичкото отгоре иска да сте му благодарен за „грижите“. Досадно е, особено ако не сте наясно защо го прави и не разбирате истинските причини за обгрижващият тормоз. Тогава вече е влудяващо.
Може би най-често такива неща се получават, когато млад човек стане на определена възраст, на която е време да започне да живее що-годе самостоятелно. Ако попаднеш на един определен тип родители (или прародители, какъвто ти е късмета) може да е трудно да се откопчиш. Не само за теб, но и за самите тях. Все пак, на тях наистина им е гадно, без значение дали си го навиват сами, или не. Не, че те не могат да си намерят най-разнообразни извинения за опасенията си. Доста хора дори ще ги приемат. Но извинението си е само едно тъпо извинение, ако не последва някаква промяна.
Разбира се, не е задължително подобен сценарий да се развива при „сблъсък на поколенията“. Много зле става и когато поискаш човека, когото обичаш да има нужда от теб. Така го раздразваш полека-лека, без сам да го осъзнаваш и докато се усетиш (а понякога не се усещаш въобще) той вече те изрязва за всичко и се получава пукнатина, която я се заздрави, я не…
И така нататък. Грижовни хора навсякъде.
За себе си мога да кажа (и най-вероятно съм прав), че не съм нужен никому. И не, не съм окаяно и неразбрано емо, просто смятам, че наистина никой не е приритал за моя милост. Дано след време не стана отново (вече съм бил, за жалост) такъв досадник, нуждаещ се някой да се нуждае от него. През другото време се старая вместо да закачам това или онова като смисъл и цел на живота ми, да свикна с идеята, че животът ми няма нито цел, нито смисъл, защото си е себедостатъчен и не се нуждае от оправдания. Уж звучи простичко, но докато го повярвам с цялата си душа ще мине време. Току-виж излезе, че това е бил смисълът на живота ми. 
Вашият коментар