Как се ползва Jabber? (второ допълнено и преработено издание)

Доста се каних да напиша нещо като инструкции, донякъде възпиран от това, че няма смисъл, нещата въобще не са сложни, но ето и малко обяснения:

Що е Jabber?

Jabber („ломотя“, „дърдоря“), вече известен като XMPP (eXtensible Messaging and Presence Protocol – Разширяем протокол за съобщения и състояние). е протокол за обмен на моментни съобщения. „Нещо като ICQ“, ще си кажат повечето. Предимствата му са доста – децентрализираност, достъпност, разширеямост. Естествено, има и някои недостатъци, например двоични файлове не могат да изпращани, затова за обмен на файлове се ползва HTTP. Макар и с множество сървъри, ако някой падне, контактите ви на него стават временно недостъпни (затова е добре да имате сметки на различни сървъри). И други недостатъци, по които обаче се работи.

Как се ползва?

Лесно. Слагате си клиент и си създавате сметка. Сметките приличат на e-mail-и – име@сървър.домейн. Това е. Можете да избирате между голямо количество „чисти“ клиенти – Gajim, Psi, Exodus, Gabber, Tkabber и какви ли не още; както и между различни многопротоколни клиенти с поддръжка на Jabber – Miranda, Pidgin, Kopete… Не сте ограничени от операционната си система, може да ползвате дори Meebo, ако сте на чужд компютър и няма инсталиран клиент. Ето и малко история в картинки:

Gajim

Доста добър и сравнително популярен клиент. Че и на български. За Windows потребителите – това, за потребителите на U*ix-like… мисля, че ще се справят и сами След инсталирането отивате на „Редактиране->Акаунти“, избирате си „Нов“, казвате, че искате да регистрирате нов акаунт, и напред…

Име на потребител: да речем „plamen“. Сървър – български сървъри: jabber.minus273.org, jabber.bglinux.org; иначе можете да ползвате който си искате. jabber.minus273.org е удачен избор. Парола: 123456 Gajim културно ще ви каже как се казва „Вашия JID“ (вашата сметка) Ще изглежда подобно на това: foo@jabber.minus273.org, ако сте се спрели на този сървър. Това е съществената част.

Miranda

Miranda трябва да се инсталира с поддръжка на jabber, след това Options -> Show settings only for module: jabber.dll и другото е ясно, като по-горе.

Exodus

При Exodus в настройките се пише директно пълното име на сметката ви. В горния случай – gunyo@jabber.minus273.org. Парола, запазване на паролата и готово.

Това е. Няма нищо сложно, а е чудесен протокол, без рекламки, тежки програми и какво ли не. И единствен начин да се свържете с мен в реално време, онлайн

P.S. Ето ми адресите отново: plamenstoev@jabber.minus273.org и piros89@gmail.com Надявам се да се чуем (прочетем) скоро!

Цифров кошер

„Цифров кошер“ заедно със заместник-министъра Кирчо Атанасов. Отляво-надясно: Радослав, Калин, аз, Борислава, г-н Атанасов, пак Борислава, Мони и Адриан.

Най-после да остане време да пиша и за отбора. Шест души, с които се срещнахме случайно, обединени около обща (макар и неясно поставена) задача. Интересно е как само за 20 минути можеш да се сработиш с хора, които преди никога не си виждал. И дори ти е приятно да си край тях. Как се срещнахме?
17:40, парк-хотел „Санкт Петербург“, намираме се в нещо като зала за конференции. По стар български обичай техническата конференция започва по-късно. Общи приказки, после още общи призказки, после започва теглене на отборите. Съквартирантът ми попада в отбор № 3, аз отивам в отбор № 4. Запознаване, шапки и тениски (аз не харесвах много жълтото, но какво да се прави, а сега ми е един от любимите цветове ), после започваме работа. В стаята на момичетата, защото едната носеше лаптоп. В крайна сметка неочаквано става така, че се улисваме в работата и закъсняваме малко за вечеря.
На масата – изненада, Калин също е вегетарианец. Братски си разделихме картофите от другите (пържоли в замяна), работа в екип до дупка . Вечерята послужи добре за сплотяване на колектива, а след нея излязохме на разходка (само Борислава остана в хотела). Ходихме наляво-надясно, после се спряхме на една аптека, за да може едната Борислава да купи лекарство за другата (споменах ли, че се сработихме добре не само за дните на дигиталната компетентност?), а Калин се изгуби нанякъде в търсене на сладолед. Чакаме го, сещаме се, че никой му няма телефона и не можем да му се обадим (то почти никой нямаше телефоните на другите), аз отивам да го търся, връщам се с празни ръце. Той обаче се връща минута след това и всичко е ОК, даже и сладоледа е налице. А лъжици? Хайде обратно към магазина, този път отиваме двамата.
В крайна сметка се прибираме по разписание, водени от безпогрешното чувство на ориентация на Калин. Продължаваме работата, сладоледа допринася още за сплотяването на колектива и полека-лека се заформя „продукт“. Меню на Flash. Мислех да го кача тук за показ, но WordPress не дава, и по-добре, че Ради и Мони щяха да ме бият . Аз не можех да помогна много, освен бръмчейки наоколо давайки идеи, затова и ги оставих съвсем към 03:00.

„Цифров кошер“ на работа

На сутринта се събираме край масата за закуска и се ражда името на отбора – „Цифров кошер“. Идеята е, че тъй като работим добре заедно и сме в жълто и черно (повечето) сме като пчели. И сме цифрови, по обясними причини. Освен това аз се писах доброволец за капитан на отбора, или за „пчела-майка“ . Събираме флашпамети и дискове и към автобуса. Пристигаме на Международния панаир, кратка фотосесия и към залата. Общи приказки, после още общи приказки, после едни страхотни дечурлига представиха страхотни маршове, за настроение. То не беше „Една българска роза“, не беше Одата на радостта, не беше чудо… Състезанието започна навреме, представиха ни, после за нас – напрежение, за публиката вицове и песни. Времето ни беше отчетено по много странен начин „за улеснение“ – два пъти по 15 и веднъж 10 минути. Не можеха ли да си го направят нормално, от 40 до нула и готово. Както и да е, направихме каквото можахме, времето ни изтече и си седнахме. Дойде ред на представянето.

Проблемът ни беше, че нямахме кой знае какво за представяне, не ни стигна и времето да си навържем разнородните неща. Но това не ни смути по никакъв начин. Благодарение на съобразителността и златните уста на Борислава представихме по блестящ начин това, което всъщност нямахме . И си седнахме по местата, в очакване на присъдата на журито (което за нас дори нямаше въпроси).

Избрахме Flash за нашия проект, защото…“

Журито ни отсъди трето място. Само ако имахме време да доправим някои неща… Но млъкни, сърце! Миналото не подлежи на промяна и не си струва да се ядосваш заради него. В крайна сметка се представихме добре, работихме в екип, забавлявахме се – нали това е важното?
И така, обратно в хотела, обяд и раздяла. С някои дори не успях да си взема довиждане. Но няма как, всички хубави неща си имат край някъде, дните на дигитална компетентност също. Наистина, трябваше да ни дадат още една вечер заедно, да си попразнуваме. Но не би. Не успяхме да се опознаем по-добре, затова пък разменихме координати из мрежата, дигитално компетентни сме, я! И се надявам да не се забравим. Рядко ми се случва да срещна толкова свестни хора на едно място. Надявам се да ги срещна пак.

Благодаря ви отново за времето, което прекарахме заедно!

Дни на дигиталната компетентност

И така, прибрах се от Пловдив, отпочинах и се върнах към ежедневието. Поуспокоих се, впечатленията отлежаха малко и мога да коментирам. Започвам:

Пътуване

Рано сутрин, гара Ямбол, аз седя в очакване на експерта, който ще пътува с мен до Пловдив. В случая, експертка. Ангелина Иванова, РИО Ямбол, Старши експерт по математика. Пътуването с нея мина много бързо и приятно, математиците (и аз се водя като един от тях ) са с развито мислене, а по-широкия светоглед ги прави чудесни събеседници. И макар да казват, че нямат литературни способности, могат да правят задълбочени анализи и интерпретации на всичко, при това го правят, без да се взимат на сериозно. Освен това, човек завършил математика, информационни технологии и маркетинг и мениджмънт може да ти каже много, да те научи на много, дори да е за кратко. Във всеки случай, след общуването с нея се чувствам обогатен, надявам се да съм оставил същото впечатление (поне малко).

Настаняване

12:35, Централна гара Пловдив. Странно, влаковете, с които пътувах досега пристигат навреме . Което значи, че поне за това не мога да се оплача от БДЖ. Хващаме Автобус №12, вътре едно любезно момиче ни каза, че ще слиза на спирката, на която ще слизаме и ние, което спести броене на спирки и питане на хора. Ето го и парк-хотел „Санкт Петербург“. Там всичко е готово, хората ни чакат, раздават ни значки (наричани от тях „баджове“, нещо не ми се връзва с компетентността „Общуване на роден език“, но тепърва ще говоря за самото състезание) и ни разхвърлят по стаите. Аз бях в една стая с представителя на Сливен, Николай – много готино момче, много бързо намерихме общ език и от него също успях да науча много интересни неща. Нормално, той се занимава с Айкидо, свири на пиано, интересува се от компютри, как да не се разбереш с такъв човек? След това – обяд, на който срещнах едни приятни млади дами (брей, имало и момичета да кандидатстват във ФМИ ), а след него…

Разходка из Пловдив

С екскурзоводи – ученици от местната математическа гимназия. Видях Амфитеатъра, Стария град, Новия град, Центъра… Метнахме се на едно от тепетата, откъдето имаше изглед към по-голямата част от града. Минахме и през Етнографския музей, в който по случайност имаше роял. Николай не се стърпя и си посвири с удоволствие, правейки посещението още по-приятно и разчупено. Имаше и чужденци, дано и на тях да им е допаднало. Но като всяко приятно нещо и разходката свърши и трябваше да се прибираме, за да си свършим работата. В крайна сметка за това бяхме дошли.

Техническа конференция

Това е моментът, от който започвам да критикувам. След като ни разделиха по отбори и ни дадоха тениски и шапки ни „обясниха“ какво се очаква от нас. От нас се очаква заедно да създадем готов продукт (защо ли ми харесва повече думата „проект“, не наблягат ли повече на търговийката, а?), използвайки материалите, които сме подготвили. „Продуктът“ трябва да е обвързан идейно с всичките ни материали и с темата, която обаче ще разберем утре. Нямаме право да ползваме интернет (ха сега де, къде отива „дигиталната компетентност“, когато един от стожерите ѝ го няма по условие?). Ще имаме на разположение два лаптопа, с инсталиран софтуер (Photoshop, Microsoft Office XP и 2003, Macromedia Flash 8… „свободен софтуер“ ли чувам? Не, няма такова нещо, единствените свободни решения на лаптопите бяха PHP, MySQL и Apache, а, да, също и Notepad++. Определено трябва да се постараят повече в тази посока, но нищо, някой ден ЕС и за това ще ни спусне директива…), и време за работа - 40 минути. Малко ли е? Да, точно така, малко е, освен това мина адски бързо. Задачата звучеше опростено така: „донесете някакви неща и направете нещо си“, без никакви уточнения. Но няма как, с отбора се заловихме над нея.

Отборът

За него мога да пиша толкова, колкото и за всичко останало, затова за хората, с които бях в екип – отделна публикация .

Денят D

След приятната вечер, продължила и в малките часове, след малкото сън – закуска. А после бяхме „извозени“ до Международния панаир, за да протече мероприятието. Големи думи, музика, едни дечурлига показаха маршове, танци и така нататък, след което дойдоха нашите пет минути (малко повече от пет, айде) слава. В крайна сметка отборът ни завърши на трето място, като успя да грабне публиката. Връчиха по един сертификат и по една чанта за лаптоп (уви, празна ), на победителите и по един безжичен маршрутизатор, след което ни върнаха в хотела. Последен обяд и… раздяла. Чудно, само за 24 часа се срещаш с хора, които да ти липсват след това. Но пък, нали затова сме дигитално компетентни, имаше обмен на електронни координати и сега се надявам, че ще поддържаме връзка.

Прибиране

Във влака на връщане срещнах съученичка, връщаща се от изпита по история в УНСС. (Има 5,81, още веднъж поздравления, Пла̀мена!). Покрай разговора с нея прибирането мина бързо. Говорихме доста за мен, но пък съм в период, в който преминавам през промени и проблеми, освен се радвам, че намирам хора, с които да споделя нещата, които ме човъркат. А тя предразполага човек към споделяне, може би защото не се чувства неудобно слушайки проблемите на другите. За което мога само да ѝ благодаря, много ми помогна, сега от мен зависи да свърша някои неща, но това си е лично, все пак. Пристигнах отново навреме, зареден с приятни емоции и в очакване на нови предизвикателства.

Защо беше цялата дандания?

В епохата на глобализацията от хората се искат все повече и повече умения, за да са пълноценни в бързоразвиващият се свят. Затова Европейският Съюз е обявил 2008 за година на Ключовите компетентности, които младите хора трябва да развиват, за да се справят по-добре и да са по-конкуретноспособни. Тези умения са:

• Общуване на роден език
• Общуване на чужди езици
• Математическа компетентност и основи компетентности в природните науки и технологиите
• Дигитална компетентност
• Умения за учене
• Обществени и граждански компетентости
• Инициативност и предприемачество
• Културна осъзнатост и творчество

Мисля, че става ясно кое за какво е, както и защо е важно като умение в наши дни. До 2010 година 50% от работните места ще изискват висококвалифицирани кадри, за хора с основно образование ще останат само 15% от работните места. Затова трябва младите хора да се образоват, но не само. Демокрацията е празна дума, ако гражданите не са заинтересовани от правата си (защо ли толкова малко е променено у нас за 18 години „демокрация“), ако не се занимават с лични инициативи, ако не са отговорни. За да има гладки отношения между отделните култури пък, трябва хората да опознаят другите, да се научат да бъдат толератни и да приемат правото на другите да имат своя гледна точка. Всичко това се прави, заради онзи по-добър свят, който който все още съществува повече на думи, но все отнякъде се започва. Недоволен съм леко от мероприятието у нас, защото самото състезание можеше да бъде организирано много по-гладко, за да се постигнат още по-смислени резултати, но нищо, все пак ни беше за първи път. Иначе от организацията в хотела не мога да се оплача, за хапване и пийване много ни бива да се готвим, българите. В крайна сметка една от основните цели беше постигната – да се срещнат и опознаят млади хора, да видят какво е да работиш в екип. Другото – здраве.

Първи Април

Ден на шегата. Ден в който се лъжем едни други и се смеем. Днешния Първи април беше малко по различен. Научих за смъртта на една съученичка. Пътен инцидент, отнел живота на двама млади хора.

Да си кажа честно, не я познавах, въобще не знаех, че в съседния клас учи такова момиче. Сигурно съм я виждал много пъти, но никога не съм я запомнил. Тъй като не съм я познавал не мога да кажа, че съм дълбоко опечален, това би било лицемерие. Но ми е неприятно. За много хора от други краища на България това ще е просто поредният пътен инцидент. Разликата за мен се състои само в това, че става въпрос за моя съеученичка, с която може би никога нямаше да се запозная. Тоест, почти няма разлика, аз съм също толкова далеч от нея. Защо ми е неприятно тогава?

Може би защото винаги, когато научим за нечия смърт, която е по някакъв начин „близо“ (наш връстник, наш съсед, дори и само съгражданин, или въобще някоя човешка смърт) до нас, ние се замисляме за нашата смърт, за смъртта на нашите близки, за неизбежното. Което така или иначе ни грози винаги, просто ние го забравяме, за да ни е по-лесно. И какво става? Сещаме за това, че обичаме хората край нас, че може би не сме им го казвали, че не сме им се извинили, че не сме искали прошка… Защо се сещаме за всичко това само ако край нас стане нещо подобно, или ако прочетем за нещо подобно. Защо забравяме това през останалото време? Трябва ли да чакаме някой да си иде, за да се сетим, че държим на хората край нас? А след време усещането се стопява и пак хукваме неизвестно накъде, без да се замисляме за тези неща. Животът продължава, животът продължава за нас, това е естествено, но има моменти, когато трябва да поспре.

Когато такова нещо се случи идва болката от загубата. Не мога да кажа какво изпитват близките и приятелите на момичето, за тях са скръбта и чувството за загуба, за мен – клишетата и разсъждения, които сигурно изглеждат неуместни, а за опечалените няма да имат никакво значение. Каквото и да кажа, няма да има смисъл. А за такива случаи най-подходящо е мълчанието.

The Story of Stuff

Замисляли ли сте се някога откъде идват нещата по магазините? Замисляли ли сте се за хората, които са ги създали? А къде отиват и какво става с тях след като ги изхвърлим?
“The storry of stuff“ е 20-минутен поглед върху схемите на производство и консумация. Пълен е с доста факти и ме накара да се поумисля. И определено в бъдеще ще подбирам внимателно стоките, които купувам. И ще купувам много по-малко неща. Бездруго не обичам джунджурии. Защото зад нещата, които ползваме, стоят много повече неща от нашите пари и купчина пластмаса. Зад рекламните ни брошурки, жълти вестничета и скандита стоят изсечени горички. Зад огромна част от стоките ни стоят най-различни химикали, голяма част от които - токсични. И разбира се, зад стоките стоят и хора. Най-често ниско платени, без здравни осигуровки, образование, без бъдеще. Следващия път, когато си купите ново радио, да речем, се запитайте дали не е било сглобено в мръсна фабрика в Третия свят, от някое 12-годишно дете, срещу мизерно заплащане и се поставете на негово място. Замислете се и за ненужните боклуци, които си купувате, както и за все още използваемите неща, които изхвърляте. Колко мобилни телефона сте сменили досега? Колко килограма батерии сте изхвълили? И т.н.
Някой ще каже, че това са глупости. Разбира се, по-важно е да си гледаме в собственото канче, какво ни боли за другите? Аз обаче си мисля, че можем да правим нещо повече от това да си живеем живота и да си гледаме кефа. Можем да си помагаме, даже не се иска много. Можете да живеете без доста боклуци, можете да ходите на магазин с платнена чанта, можете да гасите крушките, да си изхвърляте боклука разделно… Все прости неща, за които не се иска кой знае какво, а могат да се постигнат добри резултати. По-ниска степен на замърсяване, повече ресурси, повече природа за децата ни, повече щастливи хора… Струва си да опитаме, нали?