Мълчание

Дълго време не писах. След ходенето до София имах редица неща за вършене, затова все не ми оставаше време да драсна някой ред, после балове, празници, пиене и какво ли не… А и се поиздъних на изпита и не ми се говореше. Сега вече имам много свободно време и смятам да потърся отново отдушник на графоманията си. Че се насъбра и много материал…

Също така, в близко бъдеще трябва да направя блога малко по-шарен (шаренийка – да, циганийка – не), да оправя категориите и различните му там приставки…

Започвам още сега…

Време е за блог

Чета блоговете на другите (понякога е по-скоро „разглеждам“, да си призная), и си мисля защо този, който аз пиша не се получава много-много. Намирам си най-различните извинения, от това, че нямам нищо интересно за писане, до това, че нямам време. Днес си признах, че причината е друга. По публикациите тук може да се види кога съм по-активен и надвивам мързела си, както и кога той мори мен. Просто е. В дните, когато съм си „стъпил на краката“ си върша всичко, пиша писма на хората, с които не мога да си общувам иначе (никой не се е излъгал да пробва jabber досега, ей…), пиша си в блога, пиша си в личния дневник, уча си немския и т.н. Когато обаче се разпусна (по-точна е думата „разхайтя“) повечето процеси замират. И така.

Повечето хора пишат в блоговете си не само за себе си, а и за обществено значими, или просто любопитни неща. Аз пиша само за себе си и за калпавите си виждания. Чета си публикациите от преди и какво виждам? Безпочвен на места оптимизъм, наивни изказвания другаде, необосновани твърдения и други красоти. Ако имам малко срам трябва да си затрия блога и да не пипам клавиатура в близко бъдеще. Но няма, нека да стои за урок, бездруго май го четем само аз и родителите ми . Горното за триенето също е преувеличение, разбира се. Да не кажа „превземане“. Изобщо, станал съм много самокритичен, да се похваля (и да се порицая, за това, че се хваля, разбира се ). Затова и съм изпълнен със съмнения за всичко, което върша. Най-вече за мотивите ми да го върша.

Предполагам, че ако пораствам, блога ще расте заедно с мен. „Ако“. Може да го прекръстя, да го изоставя, да започна друг и т.н. Важното е да не ме мързи да върша нещо. Важното е да не се спирам. На другото – майната му

Дни на дигиталната компетентност

И така, прибрах се от Пловдив, отпочинах и се върнах към ежедневието. Поуспокоих се, впечатленията отлежаха малко и мога да коментирам. Започвам:

Пътуване

Рано сутрин, гара Ямбол, аз седя в очакване на експерта, който ще пътува с мен до Пловдив. В случая, експертка. Ангелина Иванова, РИО Ямбол, Старши експерт по математика. Пътуването с нея мина много бързо и приятно, математиците (и аз се водя като един от тях ) са с развито мислене, а по-широкия светоглед ги прави чудесни събеседници. И макар да казват, че нямат литературни способности, могат да правят задълбочени анализи и интерпретации на всичко, при това го правят, без да се взимат на сериозно. Освен това, човек завършил математика, информационни технологии и маркетинг и мениджмънт може да ти каже много, да те научи на много, дори да е за кратко. Във всеки случай, след общуването с нея се чувствам обогатен, надявам се да съм оставил същото впечатление (поне малко).

Настаняване

12:35, Централна гара Пловдив. Странно, влаковете, с които пътувах досега пристигат навреме . Което значи, че поне за това не мога да се оплача от БДЖ. Хващаме Автобус №12, вътре едно любезно момиче ни каза, че ще слиза на спирката, на която ще слизаме и ние, което спести броене на спирки и питане на хора. Ето го и парк-хотел „Санкт Петербург“. Там всичко е готово, хората ни чакат, раздават ни значки (наричани от тях „баджове“, нещо не ми се връзва с компетентността „Общуване на роден език“, но тепърва ще говоря за самото състезание) и ни разхвърлят по стаите. Аз бях в една стая с представителя на Сливен, Николай – много готино момче, много бързо намерихме общ език и от него също успях да науча много интересни неща. Нормално, той се занимава с Айкидо, свири на пиано, интересува се от компютри, как да не се разбереш с такъв човек? След това – обяд, на който срещнах едни приятни млади дами (брей, имало и момичета да кандидатстват във ФМИ ), а след него…

Разходка из Пловдив

С екскурзоводи – ученици от местната математическа гимназия. Видях Амфитеатъра, Стария град, Новия град, Центъра… Метнахме се на едно от тепетата, откъдето имаше изглед към по-голямата част от града. Минахме и през Етнографския музей, в който по случайност имаше роял. Николай не се стърпя и си посвири с удоволствие, правейки посещението още по-приятно и разчупено. Имаше и чужденци, дано и на тях да им е допаднало. Но като всяко приятно нещо и разходката свърши и трябваше да се прибираме, за да си свършим работата. В крайна сметка за това бяхме дошли.

Техническа конференция

Това е моментът, от който започвам да критикувам. След като ни разделиха по отбори и ни дадоха тениски и шапки ни „обясниха“ какво се очаква от нас. От нас се очаква заедно да създадем готов продукт (защо ли ми харесва повече думата „проект“, не наблягат ли повече на търговийката, а?), използвайки материалите, които сме подготвили. „Продуктът“ трябва да е обвързан идейно с всичките ни материали и с темата, която обаче ще разберем утре. Нямаме право да ползваме интернет (ха сега де, къде отива „дигиталната компетентност“, когато един от стожерите ѝ го няма по условие?). Ще имаме на разположение два лаптопа, с инсталиран софтуер (Photoshop, Microsoft Office XP и 2003, Macromedia Flash 8… „свободен софтуер“ ли чувам? Не, няма такова нещо, единствените свободни решения на лаптопите бяха PHP, MySQL и Apache, а, да, също и Notepad++. Определено трябва да се постараят повече в тази посока, но нищо, някой ден ЕС и за това ще ни спусне директива…), и време за работа - 40 минути. Малко ли е? Да, точно така, малко е, освен това мина адски бързо. Задачата звучеше опростено така: „донесете някакви неща и направете нещо си“, без никакви уточнения. Но няма как, с отбора се заловихме над нея.

Отборът

За него мога да пиша толкова, колкото и за всичко останало, затова за хората, с които бях в екип – отделна публикация .

Денят D

След приятната вечер, продължила и в малките часове, след малкото сън – закуска. А после бяхме „извозени“ до Международния панаир, за да протече мероприятието. Големи думи, музика, едни дечурлига показаха маршове, танци и така нататък, след което дойдоха нашите пет минути (малко повече от пет, айде) слава. В крайна сметка отборът ни завърши на трето място, като успя да грабне публиката. Връчиха по един сертификат и по една чанта за лаптоп (уви, празна ), на победителите и по един безжичен маршрутизатор, след което ни върнаха в хотела. Последен обяд и… раздяла. Чудно, само за 24 часа се срещаш с хора, които да ти липсват след това. Но пък, нали затова сме дигитално компетентни, имаше обмен на електронни координати и сега се надявам, че ще поддържаме връзка.

Прибиране

Във влака на връщане срещнах съученичка, връщаща се от изпита по история в УНСС. (Има 5,81, още веднъж поздравления, Пла̀мена!). Покрай разговора с нея прибирането мина бързо. Говорихме доста за мен, но пък съм в период, в който преминавам през промени и проблеми, освен се радвам, че намирам хора, с които да споделя нещата, които ме човъркат. А тя предразполага човек към споделяне, може би защото не се чувства неудобно слушайки проблемите на другите. За което мога само да ѝ благодаря, много ми помогна, сега от мен зависи да свърша някои неща, но това си е лично, все пак. Пристигнах отново навреме, зареден с приятни емоции и в очакване на нови предизвикателства.

Защо беше цялата дандания?

В епохата на глобализацията от хората се искат все повече и повече умения, за да са пълноценни в бързоразвиващият се свят. Затова Европейският Съюз е обявил 2008 за година на Ключовите компетентности, които младите хора трябва да развиват, за да се справят по-добре и да са по-конкуретноспособни. Тези умения са:

• Общуване на роден език
• Общуване на чужди езици
• Математическа компетентност и основи компетентности в природните науки и технологиите
• Дигитална компетентност
• Умения за учене
• Обществени и граждански компетентости
• Инициативност и предприемачество
• Културна осъзнатост и творчество

Мисля, че става ясно кое за какво е, както и защо е важно като умение в наши дни. До 2010 година 50% от работните места ще изискват висококвалифицирани кадри, за хора с основно образование ще останат само 15% от работните места. Затова трябва младите хора да се образоват, но не само. Демокрацията е празна дума, ако гражданите не са заинтересовани от правата си (защо ли толкова малко е променено у нас за 18 години „демокрация“), ако не се занимават с лични инициативи, ако не са отговорни. За да има гладки отношения между отделните култури пък, трябва хората да опознаят другите, да се научат да бъдат толератни и да приемат правото на другите да имат своя гледна точка. Всичко това се прави, заради онзи по-добър свят, който който все още съществува повече на думи, но все отнякъде се започва. Недоволен съм леко от мероприятието у нас, защото самото състезание можеше да бъде организирано много по-гладко, за да се постигнат още по-смислени резултати, но нищо, все пак ни беше за първи път. Иначе от организацията в хотела не мога да се оплача, за хапване и пийване много ни бива да се готвим, българите. В крайна сметка една от основните цели беше постигната – да се срещнат и опознаят млади хора, да видят какво е да работиш в екип. Другото – здраве.

Отново на път…

Знаех си, че 2008 ще бъде доста динамична година. Ето, че отново събирам багаж. Този път ще пътувам до Пловдив заради дните на „дигиталната компетентност“. Аз лично предпочитам родното „цифров“ вместо „дигитален“, но както и да е. Очаквам да бъде интересно, да се запозная с нови хора и като цяло да си прекарам добре. Аз ще представям „ключова компетентност“ „Културна осъзнатост и творчество“. Мисля си, че това е тъкмо като за мен. В крайна сметка аз се интересувам живо от света и хората край мен, от творчеството и обичаите им. Толерантен съм, не съм приел даден модел за „правилен“, за да обявя всички останали за неправилни. Не вървям, че в човешкия свят има такова нещо като „правилно“ изобщо. Аз знам какво е правилно за мен самия, но другите могат да мислят по друг начин. Нямам проблеми с това. Искам да се срещам с други хора, да видя други гледни точки, да… Затова и си събирам багажа сега. Защото обикнах движението и действието, защото се възпитавам в инициативност (това също е „ключова компетентност“ ), защото искам да стана по-добър от вчера.

Повече информация за „Годината на ключовите компентности“ – тук. Когато се върна от Пловдив, ще пиша по-подробно за нея и ще споделя повече впечатления. Засега съм ентусиазиран, но имам и някои резерви. За тях повече след два дни. А сега… къде ми е четката за зъби?…

Първи Април

Ден на шегата. Ден в който се лъжем едни други и се смеем. Днешния Първи април беше малко по различен. Научих за смъртта на една съученичка. Пътен инцидент, отнел живота на двама млади хора.

Да си кажа честно, не я познавах, въобще не знаех, че в съседния клас учи такова момиче. Сигурно съм я виждал много пъти, но никога не съм я запомнил. Тъй като не съм я познавал не мога да кажа, че съм дълбоко опечален, това би било лицемерие. Но ми е неприятно. За много хора от други краища на България това ще е просто поредният пътен инцидент. Разликата за мен се състои само в това, че става въпрос за моя съеученичка, с която може би никога нямаше да се запозная. Тоест, почти няма разлика, аз съм също толкова далеч от нея. Защо ми е неприятно тогава?

Може би защото винаги, когато научим за нечия смърт, която е по някакъв начин „близо“ (наш връстник, наш съсед, дори и само съгражданин, или въобще някоя човешка смърт) до нас, ние се замисляме за нашата смърт, за смъртта на нашите близки, за неизбежното. Което така или иначе ни грози винаги, просто ние го забравяме, за да ни е по-лесно. И какво става? Сещаме за това, че обичаме хората край нас, че може би не сме им го казвали, че не сме им се извинили, че не сме искали прошка… Защо се сещаме за всичко това само ако край нас стане нещо подобно, или ако прочетем за нещо подобно. Защо забравяме това през останалото време? Трябва ли да чакаме някой да си иде, за да се сетим, че държим на хората край нас? А след време усещането се стопява и пак хукваме неизвестно накъде, без да се замисляме за тези неща. Животът продължава, животът продължава за нас, това е естествено, но има моменти, когато трябва да поспре.

Когато такова нещо се случи идва болката от загубата. Не мога да кажа какво изпитват близките и приятелите на момичето, за тях са скръбта и чувството за загуба, за мен – клишетата и разсъждения, които сигурно изглеждат неуместни, а за опечалените няма да имат никакво значение. Каквото и да кажа, няма да има смисъл. А за такива случаи най-подходящо е мълчанието.

Hello world!

Още едно начало за блога ми. Мислих, мислих (цели пет минути) и го прехвърлих на WordPress. Всъщност мислих повече, даже прочетох мнения „За/Против“, „WordPress или Blogger“ и така нататък. И бях привлечен от WordPress. Внесох публикациите от Blogger и ще продължавам тук, стария блог го изтрих, за да не заема излишно място и име И така, да ми е честит новият-стар блог, със здраве да си пиша в него

Успех

Успях да издържа двата дни без храна, чувствам се много добре заради това. Както очаквах, упражнението ми се отрази много благотворно. „Аз мога“. Малко са нещата, които звучат толкова приятно. Заредих се с още самочувствие, ще ми трябва. А от днес се водя вегетарианец. Това също е нещо ново и не много известно ми, но съм стигнал до момент в който просто няма как да не направя този избор, иначе няма да бъда себе си.
***
Довечера ще пътувам към София, направо нямам търпение да тръгна. Не съм пътувал от много време. А вече не ме свърта на едно място. Искам да хвана някой път, пък където ще да ме отведе. Но не може така. Имам си и задължения, задължения към самия мен. Вече съм направил изборите си за следващите няколко години, трябва да ги отстоявам, дори и пред мен самия. Казах!

Глад

Станаха 24 часа откакто не съм ял. Чувствам се доста добре, даже с приповдигнато самочуствие. Да си призная, не знам много-много какво правя, имам само предства. Малко знание. А малкото знание неизбежно се оказва опасно знание. Дано този път опасността е малка. В крайна сметка, какво толкова?
Не съм много навътре в практиката на говеенето. Нямам намерение да ходя на църква в сряда. Правя това само заради себе си. Правя го, защото искам да си докажа, че мога, че имам воля, че мога да вземам решения и мога да довеждам нещата до успешен край. Очаквам ударна доза самочувствие в сряда сутринта.
От друга страна, вкъщи стои една книга на Г.П.Малахов за гладуването. Мисля да попрочета и да последвам съветите за захранване. Така ще намаля максимално шанса да оплескам нещата.
Но всъщност не е кой знае какво. Гледам на това като на нещо нормално, нищо не се е променило неузнаваемо. Даже ми остава повече време за други неща Всичко си има своите плюсове, важното е да имаш око за тях.
А сега ще се приспя с „До СтрасТбург и назад“ на Христо Стоянов. Или поне си мисля, че ще се приспя, пак ще откарам до утре сутринта. Как пише този човек само… И книгите му се четат на екс. Какво по-хубаво от това?

Защо?…

Хубав въпрос. Който в този случай продължава така. “Защо ми е блог?” Запитах се за това днес, докато четох тази публикация. Ако искам да продължа да си редя мисли тук (то като че ли кой знае колко съм писал…) ще е хубаво да си изредя смислени за мен причини. И така…

1) Реших да пиша най-вече заради себе си. Вярно, че имаше един момент “Йее, имам си блог и ще мога да чета какво хората мислят за нещата, за които мисля и аз”, но този момент мина. Все пак не съм раздал адреса на блога на мало и голямо, следователно не съм го направил само за да се похваля пред познати. Ако беше така щях да си направя MySpace :-). А и сега си мисля, че не е толкова важно изобщо някой да чете блога ми. Макар да ми се иска…
2) Привлича ме мисълта да мога да споделям мисли, дори и никой да не ги прочете никога (което е малко вероятно, аз съм попадал къде ли не из Мрежата, все някое заблудена душа ще се озове и тук). Смятам, че това трябва да е основната роля на Интернет — възможност за хората да споделят идеи. И възможност, поне за кратко, да са по-близко един до друг, нищо, че ги разделят стотици километри, кабели и потоци електрони…
3) Блогът, ако се пише искренно, е едно чудесно огледало, в което мога да се оглеждам, не че съм нарцисист. По същата причина си пиша и дневник. Изкушаваща е възможността да се върнеш назад, да прочетеш какво си правил, как си мислил, какво те е вълнувало и тревожело. И дали си това, което си искал да бъдеш след N количество време. Среща със самия себе си. Или машина на времето. Кой както го разбира.

Сещам се как, когато завършвахме 7 клас ни четоха неща, които сме писали в 5 клас на тема “какъв искам да стана…”. И ми беше много смешно да чуя (и да си спомня), че в 5 клас исках да ставам бизнесмен. В 7 клас вече бях решил да се занимавам с електроника и хардуер. А сега, в края на 12 клас, се подготвям за влизане в Софийски Университет, специалност “Компютърни науки”. Което е колкото близо, толкова и далеч от електрониката (софтуер му е майката). Чудя се дали след години, четейки това, ще съм нещо съвсем друго?

Та така. Ще си пиша, мое право е да пиша. Имам мозък, за да мисля, имам уста за да говоря, имам си и пръсти, за да чаткам по клавишите. Смятам да ги използвам. А дали ще се получи нещо хубаво — не знам. С времето тук ще се изпълни с публикации за GNU/Linux, програмиране, култура, музика, астрономия, интересни книги, интересни случки, мисли… Ако не се опитвам да се правя на невероятно оригинален, гениален, свеж и т.н. ще оставя частичка от мен в този блог. Всъщност, май искам точно това, може би точно това е смисълът на цялото упражнение за мен самия. Когато прочета това след време, ще съм по-наясно по въпроса.

Happy birthday

Днес навърших 19 години. Как лети времето! Като че ли вчера с наборчетата търчахме из квартала и се избивахме с пластмасови оръжия. А не беше вчера. Може да не е минало много време оттогава, но е минат доста път. Вече съм млад човек, набелязал съм си цели и опъвам лъка си. През 2008 ще пусна доста стрели и съм сигурен, че ще улуча доста мишени. Ще завърша гимназия и ще стана студент. Ще се преместя в друг град. Ще срещна нови приятели. Ще…

Човек се замисля за тези неща най-вече в такива дни. Празниците са като километрични камъни, с които следим колко път сме изминали. Празниците са също и маси, край които си пълним коремите и пухтим доволно, отдали се на размишления за живота (този пост е излязъл изпод пръстите ми в подобна обстановка. Все пак на гладните рядко им остава време да мислят за глупости.) Покрай кебапчетата, чашите, салатите и тем подобни подскачат и спомени, мисли, надежди… Но минава време, на стомаха ни олеква и забравяме някои мисли. Остава само пътя напред.

Много сериозно стана. Я да си ударя едно „жив, здрав, пари, йедини, пийни, тия 6 неща“ и да се махам.