Boom De-Yada, Boom De-Yada…

Днес, получавайки си петъчната доза XKCD попаднах на това:

I love the mountains!

I love the clear blue skies!

I love big bridges!

I love when great whites fly!

I love the whole world!

And all its sights and sounds.

Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom DE YADA!

I love the ocean!

I love real dirty things!

I love to go fast!

I love egyptian kings!

I love the whole world!

And all its craziness.

Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada…

I love tornadoes!

I love arachanids!

I love hot lava!

I love the giant squids!

I love the whole world!

It’s such a brilliant place!

Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada, Boom De Yada…

Страхотно е и създава настроение! Особено ако си фен на Discovery Channel. И посланието си е страхотно. Светът е просто изумителен! Стига да имаш очи за него, разбира се. Сигурно вече съм го изгледал/изслушал към 50 пъти. Заслужава си!

До София, че и назад…

Свърши малката ми екскурзия до София. Успях да си свърша повечето набелязани неща. Купих справочници, видях се с братовчеда, разгледах София и осъзнах къде искам да уча всъщност. За по-малко от 48 часа се натъпках с нови впечатления, видях нови неща, нови хора и осъзнах, че трябва да започна да мисля в по-големи мащаби. И стана така, че човекът, завърнал се на Централна гара в 12:40 на 14 март не беше човекът, който слезе там в 5:35 на 13 март. Защото слязох свит, леко поуплашен и мъничък. А се върнах изпълнен с амбиция и самочувствие, жаден за нови задачи и проблеми с които да се справям. София ми повлия добре, даже много добре. Нищо, че сега като се замисля сигурно ще изглеждам като селянче, дивящо се на големия град.

Първото интересно нещо в София беше ескалаторът на Централна гара. (мдаа, селски истории наистина ). Но ми беше много приятно да си стоя и да се возя нагоре. Технически прогрес, страшна работа. Последваха няколко скучни часа, едва не заспах в една пицария, после ходене до УНСС, пак кафенце и хайде към Софийски университет. Преди това имаше изпитание – аз и четири момичета по магазините из Студентски град. Как изтърпях и аз не знам, но свърши и това. И хайде на автобуса. 280. За малко да го изтървем, настигнахме го с тичане и тъкмо като се качихме се сетих, че сме в друг край на България и тук градския транспорт е по-така. Зададох на едното момиче въпроса: „Билети?“ на което ми беше отвърнато с едно „Билети?!“, т.е. да не говоря глупости. Тарикати ще сме значи. Да, ама още на следваща спирка ни смъкна контрола. Трима едрички, две глави над мен и три пъти по-широки, със сини елечета и документи и всичко по реда си. Защо сме нямали билети? Ха сега де… Резултатът от цялата история бе, че всеки си плати билетчето за нередовен пътник, което струваше колкото билета за връщане в Ямбол. Аз споменах нещо за Ямбол и опита ми досега, на което ми беше изплюто нещо в стил „Епа тука не е провинцията“. Че и нагли! Хубаво щях да ги наредя аз, но като ги погледнах пак колко са едри и ми стана жал за тях. Простих им, а ние си хванахме следващият автобус. И вече с билетчета.

Ето ни пред Софийски. Слизаме и ни помита тълпа. След минута-две успяхме да се намерим, но ми стана неприятно. Не съм свикнал с толкова хора и такъв трафик. Но ще трябва да свикна, нали искам поне 4-5 години да съм тук, за да се изуча… Важното е, че си свършихме работата тук, взехме справочници, че даже видяхме и държавния ни глава. (той бил височък…) После малко шматкане насам-натам, един вегетариански Таз в Тазбургер (много ми хареса там), „Чао!“ и хайде да се срещнем с братовчеда.

Престоят ми у тях, разговорите и неговите приятели ме оставиха като гръмнат.Чак ми се прииска да заживея у тях, нищо, че на къщата им предстои ремонт. Там има дух, витае нещо особено, заредено с положителна енергия. И до утре да пиша пак няма да мога да изкажа впечатленията, които ми останаха оттам. Очаквах да срещна интересни хора, но срещата надмина и най-смелите ми очаквания. Спирам тук, другото е лично. Може би след време ще опиша този дом все пак, кой знае?

На другия ден щях да пътувам, но преди обед така добрия ми братовчед ме изведе на разходка из София, показа ми някои от по-важните булеварди, както и по-забележителни сгради, които да използвам за ориентири. А аз се ядосвах, че нямам фотоапарат… Беше много приятно. Накрая трябваше да се тръгва, разделихме се, аз се натоварих на трамвай №12 и оттам на гарата. Другото е ясно.

И така, дойдох, видях, тръгнах си. Но ще се върна, защото искам да се върна, напук на шума, напук на трафика и другите простотии, искам от хаоса в София да започне истинският ми живот, защото хаосът съдържа всичкия външен потенциал, който ми е необходим. Друго не ми трябва.

Глупак

Не е особено трудно да се признаеш за глупак. Но повечето хора стигат само до там. Лесно е, казваш „аз съм глупав, не мога, не разбирам…“ и можеш да не се занимаваш повече с проблема, който те е подтикнал да си „признаеш“. Удобно оправдание. По-трудно е обаче да се признаеш за глупак и от признанието ти да тръгне нещо конструктивно. А аз се опитвам да правя точно това. Признавам, глупак съм, но не смятам винаги да бъда глупак или поне да съм такъв глупак. Има нещо особено, свързано с това признание. Когато някой се признае за глупак и види глупостите, които е извършил доста често го спохожда срам. А срама пречи. Срама кара хората да се оправдават. С търсенето на оправдания те само показват, че не се интересуват от осъзнаването и корекцията на грешките си, а само от образа си пред другите. За капак доста често се случва другите да ни приемат обясненията, с което само ни окуражават да продължаваме в същия дух. И така отново и отново.
Аз обаче се мисля за имунизиран против срама, нещо, което смятам за плюс. Е, понякога може да бъде и минус, но това са редки случаи в които човек също може да не се самонаказва със срам. И мога да кажа, че не че е срам за грешките и глупостите ми в миналото. Най-малкото срама ми няма да ми помогне с тях, нито ще ги изтрие. Пък и нищо не може да ги оправи там където са си. Единственото, което мога да направя е да открия причините за грешките си и да ги избягвам в бъдеще. А това няма да стане със срам, мрънкане и оправдания. А с трезв поглед и ясна мисъл. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

Днес се убедих, че никога не е късно да спреш с глупостите, които си вършил редовно в една и съща ситуация. Убедих се също, че не е непосилно да кажеш „извинявай“ и „благодаря“. Убедих се, че не мога да направя само нещата, които твърдо съм решил, че не мога. А това не е малко за мен, даже никак не е малко. Всяка подобна случка, в която реша да потърся решение на даден проблем, откривам го и в крайна сметка – действам, ме изпълва със самочувтвие и ме кара да продължавам нататък, към следващите препятствия. И след всяко прескочено такова ставам все по-висок и по-подготвен за по-високите препятствия.

През последните два месеца успях да прескоча доста от препятствията в главата ми. Добро начало, добра тренировка. Вече мога спокойно да се мъча с препятствията навън. И да продължавам да се опитвам да прескоча и себе си.