Цифров кошер

„Цифров кошер“ заедно със заместник-министъра Кирчо Атанасов. Отляво-надясно: Радослав, Калин, аз, Борислава, г-н Атанасов, пак Борислава, Мони и Адриан.

Най-после да остане време да пиша и за отбора. Шест души, с които се срещнахме случайно, обединени около обща (макар и неясно поставена) задача. Интересно е как само за 20 минути можеш да се сработиш с хора, които преди никога не си виждал. И дори ти е приятно да си край тях. Как се срещнахме?
17:40, парк-хотел „Санкт Петербург“, намираме се в нещо като зала за конференции. По стар български обичай техническата конференция започва по-късно. Общи приказки, после още общи призказки, после започва теглене на отборите. Съквартирантът ми попада в отбор № 3, аз отивам в отбор № 4. Запознаване, шапки и тениски (аз не харесвах много жълтото, но какво да се прави, а сега ми е един от любимите цветове ), после започваме работа. В стаята на момичетата, защото едната носеше лаптоп. В крайна сметка неочаквано става така, че се улисваме в работата и закъсняваме малко за вечеря.
На масата – изненада, Калин също е вегетарианец. Братски си разделихме картофите от другите (пържоли в замяна), работа в екип до дупка . Вечерята послужи добре за сплотяване на колектива, а след нея излязохме на разходка (само Борислава остана в хотела). Ходихме наляво-надясно, после се спряхме на една аптека, за да може едната Борислава да купи лекарство за другата (споменах ли, че се сработихме добре не само за дните на дигиталната компетентност?), а Калин се изгуби нанякъде в търсене на сладолед. Чакаме го, сещаме се, че никой му няма телефона и не можем да му се обадим (то почти никой нямаше телефоните на другите), аз отивам да го търся, връщам се с празни ръце. Той обаче се връща минута след това и всичко е ОК, даже и сладоледа е налице. А лъжици? Хайде обратно към магазина, този път отиваме двамата.
В крайна сметка се прибираме по разписание, водени от безпогрешното чувство на ориентация на Калин. Продължаваме работата, сладоледа допринася още за сплотяването на колектива и полека-лека се заформя „продукт“. Меню на Flash. Мислех да го кача тук за показ, но WordPress не дава, и по-добре, че Ради и Мони щяха да ме бият . Аз не можех да помогна много, освен бръмчейки наоколо давайки идеи, затова и ги оставих съвсем към 03:00.

„Цифров кошер“ на работа

На сутринта се събираме край масата за закуска и се ражда името на отбора – „Цифров кошер“. Идеята е, че тъй като работим добре заедно и сме в жълто и черно (повечето) сме като пчели. И сме цифрови, по обясними причини. Освен това аз се писах доброволец за капитан на отбора, или за „пчела-майка“ . Събираме флашпамети и дискове и към автобуса. Пристигаме на Международния панаир, кратка фотосесия и към залата. Общи приказки, после още общи приказки, после едни страхотни дечурлига представиха страхотни маршове, за настроение. То не беше „Една българска роза“, не беше Одата на радостта, не беше чудо… Състезанието започна навреме, представиха ни, после за нас – напрежение, за публиката вицове и песни. Времето ни беше отчетено по много странен начин „за улеснение“ – два пъти по 15 и веднъж 10 минути. Не можеха ли да си го направят нормално, от 40 до нула и готово. Както и да е, направихме каквото можахме, времето ни изтече и си седнахме. Дойде ред на представянето.

Проблемът ни беше, че нямахме кой знае какво за представяне, не ни стигна и времето да си навържем разнородните неща. Но това не ни смути по никакъв начин. Благодарение на съобразителността и златните уста на Борислава представихме по блестящ начин това, което всъщност нямахме . И си седнахме по местата, в очакване на присъдата на журито (което за нас дори нямаше въпроси).

Избрахме Flash за нашия проект, защото…“

Журито ни отсъди трето място. Само ако имахме време да доправим някои неща… Но млъкни, сърце! Миналото не подлежи на промяна и не си струва да се ядосваш заради него. В крайна сметка се представихме добре, работихме в екип, забавлявахме се – нали това е важното?
И така, обратно в хотела, обяд и раздяла. С някои дори не успях да си взема довиждане. Но няма как, всички хубави неща си имат край някъде, дните на дигитална компетентност също. Наистина, трябваше да ни дадат още една вечер заедно, да си попразнуваме. Но не би. Не успяхме да се опознаем по-добре, затова пък разменихме координати из мрежата, дигитално компетентни сме, я! И се надявам да не се забравим. Рядко ми се случва да срещна толкова свестни хора на едно място. Надявам се да ги срещна пак.

Благодаря ви отново за времето, което прекарахме заедно!

Дни на дигиталната компетентност

И така, прибрах се от Пловдив, отпочинах и се върнах към ежедневието. Поуспокоих се, впечатленията отлежаха малко и мога да коментирам. Започвам:

Пътуване

Рано сутрин, гара Ямбол, аз седя в очакване на експерта, който ще пътува с мен до Пловдив. В случая, експертка. Ангелина Иванова, РИО Ямбол, Старши експерт по математика. Пътуването с нея мина много бързо и приятно, математиците (и аз се водя като един от тях ) са с развито мислене, а по-широкия светоглед ги прави чудесни събеседници. И макар да казват, че нямат литературни способности, могат да правят задълбочени анализи и интерпретации на всичко, при това го правят, без да се взимат на сериозно. Освен това, човек завършил математика, информационни технологии и маркетинг и мениджмънт може да ти каже много, да те научи на много, дори да е за кратко. Във всеки случай, след общуването с нея се чувствам обогатен, надявам се да съм оставил същото впечатление (поне малко).

Настаняване

12:35, Централна гара Пловдив. Странно, влаковете, с които пътувах досега пристигат навреме . Което значи, че поне за това не мога да се оплача от БДЖ. Хващаме Автобус №12, вътре едно любезно момиче ни каза, че ще слиза на спирката, на която ще слизаме и ние, което спести броене на спирки и питане на хора. Ето го и парк-хотел „Санкт Петербург“. Там всичко е готово, хората ни чакат, раздават ни значки (наричани от тях „баджове“, нещо не ми се връзва с компетентността „Общуване на роден език“, но тепърва ще говоря за самото състезание) и ни разхвърлят по стаите. Аз бях в една стая с представителя на Сливен, Николай – много готино момче, много бързо намерихме общ език и от него също успях да науча много интересни неща. Нормално, той се занимава с Айкидо, свири на пиано, интересува се от компютри, как да не се разбереш с такъв човек? След това – обяд, на който срещнах едни приятни млади дами (брей, имало и момичета да кандидатстват във ФМИ ), а след него…

Разходка из Пловдив

С екскурзоводи – ученици от местната математическа гимназия. Видях Амфитеатъра, Стария град, Новия град, Центъра… Метнахме се на едно от тепетата, откъдето имаше изглед към по-голямата част от града. Минахме и през Етнографския музей, в който по случайност имаше роял. Николай не се стърпя и си посвири с удоволствие, правейки посещението още по-приятно и разчупено. Имаше и чужденци, дано и на тях да им е допаднало. Но като всяко приятно нещо и разходката свърши и трябваше да се прибираме, за да си свършим работата. В крайна сметка за това бяхме дошли.

Техническа конференция

Това е моментът, от който започвам да критикувам. След като ни разделиха по отбори и ни дадоха тениски и шапки ни „обясниха“ какво се очаква от нас. От нас се очаква заедно да създадем готов продукт (защо ли ми харесва повече думата „проект“, не наблягат ли повече на търговийката, а?), използвайки материалите, които сме подготвили. „Продуктът“ трябва да е обвързан идейно с всичките ни материали и с темата, която обаче ще разберем утре. Нямаме право да ползваме интернет (ха сега де, къде отива „дигиталната компетентност“, когато един от стожерите ѝ го няма по условие?). Ще имаме на разположение два лаптопа, с инсталиран софтуер (Photoshop, Microsoft Office XP и 2003, Macromedia Flash 8… „свободен софтуер“ ли чувам? Не, няма такова нещо, единствените свободни решения на лаптопите бяха PHP, MySQL и Apache, а, да, също и Notepad++. Определено трябва да се постараят повече в тази посока, но нищо, някой ден ЕС и за това ще ни спусне директива…), и време за работа - 40 минути. Малко ли е? Да, точно така, малко е, освен това мина адски бързо. Задачата звучеше опростено така: „донесете някакви неща и направете нещо си“, без никакви уточнения. Но няма как, с отбора се заловихме над нея.

Отборът

За него мога да пиша толкова, колкото и за всичко останало, затова за хората, с които бях в екип – отделна публикация .

Денят D

След приятната вечер, продължила и в малките часове, след малкото сън – закуска. А после бяхме „извозени“ до Международния панаир, за да протече мероприятието. Големи думи, музика, едни дечурлига показаха маршове, танци и така нататък, след което дойдоха нашите пет минути (малко повече от пет, айде) слава. В крайна сметка отборът ни завърши на трето място, като успя да грабне публиката. Връчиха по един сертификат и по една чанта за лаптоп (уви, празна ), на победителите и по един безжичен маршрутизатор, след което ни върнаха в хотела. Последен обяд и… раздяла. Чудно, само за 24 часа се срещаш с хора, които да ти липсват след това. Но пък, нали затова сме дигитално компетентни, имаше обмен на електронни координати и сега се надявам, че ще поддържаме връзка.

Прибиране

Във влака на връщане срещнах съученичка, връщаща се от изпита по история в УНСС. (Има 5,81, още веднъж поздравления, Пла̀мена!). Покрай разговора с нея прибирането мина бързо. Говорихме доста за мен, но пък съм в период, в който преминавам през промени и проблеми, освен се радвам, че намирам хора, с които да споделя нещата, които ме човъркат. А тя предразполага човек към споделяне, може би защото не се чувства неудобно слушайки проблемите на другите. За което мога само да ѝ благодаря, много ми помогна, сега от мен зависи да свърша някои неща, но това си е лично, все пак. Пристигнах отново навреме, зареден с приятни емоции и в очакване на нови предизвикателства.

Защо беше цялата дандания?

В епохата на глобализацията от хората се искат все повече и повече умения, за да са пълноценни в бързоразвиващият се свят. Затова Европейският Съюз е обявил 2008 за година на Ключовите компетентности, които младите хора трябва да развиват, за да се справят по-добре и да са по-конкуретноспособни. Тези умения са:

• Общуване на роден език
• Общуване на чужди езици
• Математическа компетентност и основи компетентности в природните науки и технологиите
• Дигитална компетентност
• Умения за учене
• Обществени и граждански компетентости
• Инициативност и предприемачество
• Културна осъзнатост и творчество

Мисля, че става ясно кое за какво е, както и защо е важно като умение в наши дни. До 2010 година 50% от работните места ще изискват висококвалифицирани кадри, за хора с основно образование ще останат само 15% от работните места. Затова трябва младите хора да се образоват, но не само. Демокрацията е празна дума, ако гражданите не са заинтересовани от правата си (защо ли толкова малко е променено у нас за 18 години „демокрация“), ако не се занимават с лични инициативи, ако не са отговорни. За да има гладки отношения между отделните култури пък, трябва хората да опознаят другите, да се научат да бъдат толератни и да приемат правото на другите да имат своя гледна точка. Всичко това се прави, заради онзи по-добър свят, който който все още съществува повече на думи, но все отнякъде се започва. Недоволен съм леко от мероприятието у нас, защото самото състезание можеше да бъде организирано много по-гладко, за да се постигнат още по-смислени резултати, но нищо, все пак ни беше за първи път. Иначе от организацията в хотела не мога да се оплача, за хапване и пийване много ни бива да се готвим, българите. В крайна сметка една от основните цели беше постигната – да се срещнат и опознаят млади хора, да видят какво е да работиш в екип. Другото – здраве.

Отново на път…

Знаех си, че 2008 ще бъде доста динамична година. Ето, че отново събирам багаж. Този път ще пътувам до Пловдив заради дните на „дигиталната компетентност“. Аз лично предпочитам родното „цифров“ вместо „дигитален“, но както и да е. Очаквам да бъде интересно, да се запозная с нови хора и като цяло да си прекарам добре. Аз ще представям „ключова компетентност“ „Културна осъзнатост и творчество“. Мисля си, че това е тъкмо като за мен. В крайна сметка аз се интересувам живо от света и хората край мен, от творчеството и обичаите им. Толерантен съм, не съм приел даден модел за „правилен“, за да обявя всички останали за неправилни. Не вървям, че в човешкия свят има такова нещо като „правилно“ изобщо. Аз знам какво е правилно за мен самия, но другите могат да мислят по друг начин. Нямам проблеми с това. Искам да се срещам с други хора, да видя други гледни точки, да… Затова и си събирам багажа сега. Защото обикнах движението и действието, защото се възпитавам в инициативност (това също е „ключова компетентност“ ), защото искам да стана по-добър от вчера.

Повече информация за „Годината на ключовите компентности“ – тук. Когато се върна от Пловдив, ще пиша по-подробно за нея и ще споделя повече впечатления. Засега съм ентусиазиран, но имам и някои резерви. За тях повече след два дни. А сега… къде ми е четката за зъби?…

Първи Април

Ден на шегата. Ден в който се лъжем едни други и се смеем. Днешния Първи април беше малко по различен. Научих за смъртта на една съученичка. Пътен инцидент, отнел живота на двама млади хора.

Да си кажа честно, не я познавах, въобще не знаех, че в съседния клас учи такова момиче. Сигурно съм я виждал много пъти, но никога не съм я запомнил. Тъй като не съм я познавал не мога да кажа, че съм дълбоко опечален, това би било лицемерие. Но ми е неприятно. За много хора от други краища на България това ще е просто поредният пътен инцидент. Разликата за мен се състои само в това, че става въпрос за моя съеученичка, с която може би никога нямаше да се запозная. Тоест, почти няма разлика, аз съм също толкова далеч от нея. Защо ми е неприятно тогава?

Може би защото винаги, когато научим за нечия смърт, която е по някакъв начин „близо“ (наш връстник, наш съсед, дори и само съгражданин, или въобще някоя човешка смърт) до нас, ние се замисляме за нашата смърт, за смъртта на нашите близки, за неизбежното. Което така или иначе ни грози винаги, просто ние го забравяме, за да ни е по-лесно. И какво става? Сещаме за това, че обичаме хората край нас, че може би не сме им го казвали, че не сме им се извинили, че не сме искали прошка… Защо се сещаме за всичко това само ако край нас стане нещо подобно, или ако прочетем за нещо подобно. Защо забравяме това през останалото време? Трябва ли да чакаме някой да си иде, за да се сетим, че държим на хората край нас? А след време усещането се стопява и пак хукваме неизвестно накъде, без да се замисляме за тези неща. Животът продължава, животът продължава за нас, това е естествено, но има моменти, когато трябва да поспре.

Когато такова нещо се случи идва болката от загубата. Не мога да кажа какво изпитват близките и приятелите на момичето, за тях са скръбта и чувството за загуба, за мен – клишетата и разсъждения, които сигурно изглеждат неуместни, а за опечалените няма да имат никакво значение. Каквото и да кажа, няма да има смисъл. А за такива случаи най-подходящо е мълчанието.

Не на косата!

Отвреме-навреме ме прихващат и правя странни неща със себе си. Преди около половин година имах много неприятен период и за разтуха реших да лъсна по череп. Получих необходимия ефект. А косата ми се възстанови за месец и половина. Исках да повторя упражнението, но няма за кога, не се вълнувам много за предстоящия ми абитуриентски бал, но все пак не искам да съм като новобранец по снимките. Затова избрах компромисен вариант. Ето ме на снимки. Сега и преди. Без коса изглеждам по-възрастен. И по-странно. И все пак, както и да изглеждам, външия вид лъже и това е…

До София, че и назад…

Свърши малката ми екскурзия до София. Успях да си свърша повечето набелязани неща. Купих справочници, видях се с братовчеда, разгледах София и осъзнах къде искам да уча всъщност. За по-малко от 48 часа се натъпках с нови впечатления, видях нови неща, нови хора и осъзнах, че трябва да започна да мисля в по-големи мащаби. И стана така, че човекът, завърнал се на Централна гара в 12:40 на 14 март не беше човекът, който слезе там в 5:35 на 13 март. Защото слязох свит, леко поуплашен и мъничък. А се върнах изпълнен с амбиция и самочувствие, жаден за нови задачи и проблеми с които да се справям. София ми повлия добре, даже много добре. Нищо, че сега като се замисля сигурно ще изглеждам като селянче, дивящо се на големия град.

Първото интересно нещо в София беше ескалаторът на Централна гара. (мдаа, селски истории наистина ). Но ми беше много приятно да си стоя и да се возя нагоре. Технически прогрес, страшна работа. Последваха няколко скучни часа, едва не заспах в една пицария, после ходене до УНСС, пак кафенце и хайде към Софийски университет. Преди това имаше изпитание – аз и четири момичета по магазините из Студентски град. Как изтърпях и аз не знам, но свърши и това. И хайде на автобуса. 280. За малко да го изтървем, настигнахме го с тичане и тъкмо като се качихме се сетих, че сме в друг край на България и тук градския транспорт е по-така. Зададох на едното момиче въпроса: „Билети?“ на което ми беше отвърнато с едно „Билети?!“, т.е. да не говоря глупости. Тарикати ще сме значи. Да, ама още на следваща спирка ни смъкна контрола. Трима едрички, две глави над мен и три пъти по-широки, със сини елечета и документи и всичко по реда си. Защо сме нямали билети? Ха сега де… Резултатът от цялата история бе, че всеки си плати билетчето за нередовен пътник, което струваше колкото билета за връщане в Ямбол. Аз споменах нещо за Ямбол и опита ми досега, на което ми беше изплюто нещо в стил „Епа тука не е провинцията“. Че и нагли! Хубаво щях да ги наредя аз, но като ги погледнах пак колко са едри и ми стана жал за тях. Простих им, а ние си хванахме следващият автобус. И вече с билетчета.

Ето ни пред Софийски. Слизаме и ни помита тълпа. След минута-две успяхме да се намерим, но ми стана неприятно. Не съм свикнал с толкова хора и такъв трафик. Но ще трябва да свикна, нали искам поне 4-5 години да съм тук, за да се изуча… Важното е, че си свършихме работата тук, взехме справочници, че даже видяхме и държавния ни глава. (той бил височък…) После малко шматкане насам-натам, един вегетариански Таз в Тазбургер (много ми хареса там), „Чао!“ и хайде да се срещнем с братовчеда.

Престоят ми у тях, разговорите и неговите приятели ме оставиха като гръмнат.Чак ми се прииска да заживея у тях, нищо, че на къщата им предстои ремонт. Там има дух, витае нещо особено, заредено с положителна енергия. И до утре да пиша пак няма да мога да изкажа впечатленията, които ми останаха оттам. Очаквах да срещна интересни хора, но срещата надмина и най-смелите ми очаквания. Спирам тук, другото е лично. Може би след време ще опиша този дом все пак, кой знае?

На другия ден щях да пътувам, но преди обед така добрия ми братовчед ме изведе на разходка из София, показа ми някои от по-важните булеварди, както и по-забележителни сгради, които да използвам за ориентири. А аз се ядосвах, че нямам фотоапарат… Беше много приятно. Накрая трябваше да се тръгва, разделихме се, аз се натоварих на трамвай №12 и оттам на гарата. Другото е ясно.

И така, дойдох, видях, тръгнах си. Но ще се върна, защото искам да се върна, напук на шума, напук на трафика и другите простотии, искам от хаоса в София да започне истинският ми живот, защото хаосът съдържа всичкия външен потенциал, който ми е необходим. Друго не ми трябва.

Hello world!

Още едно начало за блога ми. Мислих, мислих (цели пет минути) и го прехвърлих на WordPress. Всъщност мислих повече, даже прочетох мнения „За/Против“, „WordPress или Blogger“ и така нататък. И бях привлечен от WordPress. Внесох публикациите от Blogger и ще продължавам тук, стария блог го изтрих, за да не заема излишно място и име И така, да ми е честит новият-стар блог, със здраве да си пиша в него

Успех

Успях да издържа двата дни без храна, чувствам се много добре заради това. Както очаквах, упражнението ми се отрази много благотворно. „Аз мога“. Малко са нещата, които звучат толкова приятно. Заредих се с още самочувствие, ще ми трябва. А от днес се водя вегетарианец. Това също е нещо ново и не много известно ми, но съм стигнал до момент в който просто няма как да не направя този избор, иначе няма да бъда себе си.
***
Довечера ще пътувам към София, направо нямам търпение да тръгна. Не съм пътувал от много време. А вече не ме свърта на едно място. Искам да хвана някой път, пък където ще да ме отведе. Но не може така. Имам си и задължения, задължения към самия мен. Вече съм направил изборите си за следващите няколко години, трябва да ги отстоявам, дори и пред мен самия. Казах!

Глад

Станаха 24 часа откакто не съм ял. Чувствам се доста добре, даже с приповдигнато самочуствие. Да си призная, не знам много-много какво правя, имам само предства. Малко знание. А малкото знание неизбежно се оказва опасно знание. Дано този път опасността е малка. В крайна сметка, какво толкова?
Не съм много навътре в практиката на говеенето. Нямам намерение да ходя на църква в сряда. Правя това само заради себе си. Правя го, защото искам да си докажа, че мога, че имам воля, че мога да вземам решения и мога да довеждам нещата до успешен край. Очаквам ударна доза самочувствие в сряда сутринта.
От друга страна, вкъщи стои една книга на Г.П.Малахов за гладуването. Мисля да попрочета и да последвам съветите за захранване. Така ще намаля максимално шанса да оплескам нещата.
Но всъщност не е кой знае какво. Гледам на това като на нещо нормално, нищо не се е променило неузнаваемо. Даже ми остава повече време за други неща Всичко си има своите плюсове, важното е да имаш око за тях.
А сега ще се приспя с „До СтрасТбург и назад“ на Христо Стоянов. Или поне си мисля, че ще се приспя, пак ще откарам до утре сутринта. Как пише този човек само… И книгите му се четат на екс. Какво по-хубаво от това?

Глупак

Не е особено трудно да се признаеш за глупак. Но повечето хора стигат само до там. Лесно е, казваш „аз съм глупав, не мога, не разбирам…“ и можеш да не се занимаваш повече с проблема, който те е подтикнал да си „признаеш“. Удобно оправдание. По-трудно е обаче да се признаеш за глупак и от признанието ти да тръгне нещо конструктивно. А аз се опитвам да правя точно това. Признавам, глупак съм, но не смятам винаги да бъда глупак или поне да съм такъв глупак. Има нещо особено, свързано с това признание. Когато някой се признае за глупак и види глупостите, които е извършил доста често го спохожда срам. А срама пречи. Срама кара хората да се оправдават. С търсенето на оправдания те само показват, че не се интересуват от осъзнаването и корекцията на грешките си, а само от образа си пред другите. За капак доста често се случва другите да ни приемат обясненията, с което само ни окуражават да продължаваме в същия дух. И така отново и отново.
Аз обаче се мисля за имунизиран против срама, нещо, което смятам за плюс. Е, понякога може да бъде и минус, но това са редки случаи в които човек също може да не се самонаказва със срам. И мога да кажа, че не че е срам за грешките и глупостите ми в миналото. Най-малкото срама ми няма да ми помогне с тях, нито ще ги изтрие. Пък и нищо не може да ги оправи там където са си. Единственото, което мога да направя е да открия причините за грешките си и да ги избягвам в бъдеще. А това няма да стане със срам, мрънкане и оправдания. А с трезв поглед и ясна мисъл. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

Днес се убедих, че никога не е късно да спреш с глупостите, които си вършил редовно в една и съща ситуация. Убедих се също, че не е непосилно да кажеш „извинявай“ и „благодаря“. Убедих се, че не мога да направя само нещата, които твърдо съм решил, че не мога. А това не е малко за мен, даже никак не е малко. Всяка подобна случка, в която реша да потърся решение на даден проблем, откривам го и в крайна сметка – действам, ме изпълва със самочувтвие и ме кара да продължавам нататък, към следващите препятствия. И след всяко прескочено такова ставам все по-висок и по-подготвен за по-високите препятствия.

През последните два месеца успях да прескоча доста от препятствията в главата ми. Добро начало, добра тренировка. Вече мога спокойно да се мъча с препятствията навън. И да продължавам да се опитвам да прескоча и себе си.